Текущи | Архив
2009-11-10 07:11
Ако преди 20 години ни кажеха какво ще се случи днес, никой нямаше да повярва. Щеше да звучи като долна, мръсна пропаганда от западен филм.
Ако днес разкажем на децата ни какво се случи преди 20 години, те няма да ни повярват. Ще звучи като наивна безсмислена приказка от книга без възраст и име.
Къде отиде случващото се в тези 20 години? Няма мост, няма брегове, няма дори пропаст. Има голямо нищо. Нищото не се случва, затова го и няма.
Някой се обслужи обаче. Някого някой обслужи с всичко това. С нямането на нищото. С 20-те липсващи години. В които обаче активното днес поколение роди децата си. И ги възпита. И се опита да се възроди.
Но Феникс не живее по българските ширини. Няма откъде и да се внесе. Затова децата ни ще продължат да се изнасят.
Без памет за това, което е било преди 20 години. И за това, в което сега живеем.
Не им трябва. Трябва им бряг, мост, път напред и назад. Нещо. Нещо, което се случва и затова го има. Което може да се пипне, да се усети, да се помирише, да се отпразнува, да се целуне, да се завие, да се приспи и да се събуди. Без да е нужна пепел. Само аромат на кафе, аромат на кафе при изгрев...
Това е може би свобода.
И може би не е метафора.
10 ноември 20 години по-късно: потоп, грипна ваканция и скандали – това не е метафора
Ако преди 20 години ни кажеха какво ще се случи днес, никой нямаше да повярва. Щеше да звучи като долна, мръсна пропаганда от западен филм.
Ако днес разкажем на децата ни какво се случи преди 20 години, те няма да ни повярват. Ще звучи като наивна безсмислена приказка от книга без възраст и име.
Къде отиде случващото се в тези 20 години? Няма мост, няма брегове, няма дори пропаст. Има голямо нищо. Нищото не се случва, затова го и няма.
Някой се обслужи обаче. Някого някой обслужи с всичко това. С нямането на нищото. С 20-те липсващи години. В които обаче активното днес поколение роди децата си. И ги възпита. И се опита да се възроди.
Но Феникс не живее по българските ширини. Няма откъде и да се внесе. Затова децата ни ще продължат да се изнасят.
Без памет за това, което е било преди 20 години. И за това, в което сега живеем.
Не им трябва. Трябва им бряг, мост, път напред и назад. Нещо. Нещо, което се случва и затова го има. Което може да се пипне, да се усети, да се помирише, да се отпразнува, да се целуне, да се завие, да се приспи и да се събуди. Без да е нужна пепел. Само аромат на кафе, аромат на кафе при изгрев...
Това е може би свобода.
И може би не е метафора.
