На 6 март в София Форумът на съдилищата в България представя публично своя План за действие с необходимите мерки за напредък в работите на съдилищата, както и работещите модели на електронно правосъдие.  Планът е подкрепен от 41 окръжни и районни съдилища. F2F TV публикува без редакторска намеса целия action план – защото смятаме, че повече магистрати и не само имат право да знаят как съдиите сами виждат стъпките за подобряване на работата в средата, в която работят.  

„ПЛАН ЗА ДЕЙСТВИЕ

/мерки за напредък в работата на съдилищата/ 

Настоящият „План за действие” представлява предложение за „пакет от мерки”, които според нас трябва да бъдат предприети, за да направи съдебната власт /и в частност съдилищата/ реална и видима за обществото „крачка напред”. Осъществяването им е нужно на самата съдебна система, която очаква решения на множество свои проблеми – както в начина на избор и функциониране на органите, които я представляват, така и в пряката правораздавателна работа. В същото време, Планът е израз на готовността и енергията на работещи в различни съдилища магистрати сами да формулират и представят такива решения. 

Част от предложените мерки са от компетентността на законодателната власт – те касаят изменения в закони. Други са правомощие на Висшия съдебен съвет и могат да бъдат реализирани на практика чрез активна работа и съответни решения на този орган, след детайлен анализ на сегашното състояние на съдебните органи. Има и мерки, които на пръв поглед представляват само вътрешни организационни промени, но те са с важно значение за прякото управление на съдилищата. Общото за всички изложени по-долу предложения е възможността да бъдат осъществени в неголям срок - максимум година, при консенсус и воля на съответните държавни органи за необходимостта от предприемането им. 

Планът няма претенции за всеобхватност на реформите, нито дългосрочен характер. Той не представлява стратегия за реформа на съдебната власт и изработването му не е продиктувано само от констатациите и препоръките в последния Междинен доклад на Европейската комисия относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка. Целта е да бъдат прагматично систематизирани и публично представени най-неотложните и в същото най-осъществимите според нас промени, изложени в максимално конкретен вид. Точно по тези причини няма предложения, свързани с промяна на действащия сега конституционен модел на съдебната власт: начин на формиране и състав и на Висшия съдебен съвет; правомощия на министъра на правосъдието /чл. 130 и чл. 130а от Конституцията/; място на прокуратурата в съдебната власт и т. н. Липсата на такива предложения не е защото ги считаме за ненужни, а защото стремежът ни е да предложим реална и сравнително бързо осъществима „програма минимум”, която може да бъде реализирана едновременно с продължаващите в обществото и в магистратската общност дискусии за конституционни промени. 

В същото време изразяваме становището, че най-спешните действия за системата не могат и не трябва да се изчерпват само с изменения в Закона за съдебната власт, касаещи механизма на издигане на кандидати за членове на Висшия съдебен съвет, представянето на кандидатурите и избора им. Тези въпроси безспорно са  първи в законодателния „дневен ред”, най-малко с оглед изтичането на мандата на сега действащия съвет през 2012 г. Само те обаче не изчерпват списъка на неотложните и в същото време осъществими реформи, за които може да бъде постигнат консенсус и чието осъществяване ще донесе само ползи за съдебната власт и така за обществото. Начинът на формиране на Висшия съдебен съвет е въпрос от изключителна важност за нашите колеги в съдилищата, но от значение е и законовата уредба на конкурсните процедури за повишаване и преместване. За пряката работа по разглеждане на делата и за общественото доверие в системата е важно дали информацията, придобита чрез използване на специални разузнавателни средства, е повод за правосъдие „при закрити врати”. Недопускането на нарушения на личните права на гражданите пък е свързано с разпоредбите на ЗСРС. Именно по тези причини предложенията ни обхващат комплекс от мерки, всяка от които и всички заедно имат значение за по-добро правосъдие.

Този План не е алтернатива, нито отрицание на всички представени досега от наши колеги или от други организации предложения по Закона за съдебната власт. „Изработването” на плана е резултат не само на воля за промяна, но и на разбирането ни, че всеки съдия има право поне да предлага това, което счита, че е добро за системата, в която работи. 

I. ЗАКОНОДАТЕЛНИ ПРОМЕНИ

1. ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ

Висшият съдебен съвет – орган, който не действа постоянно

Необходими действия: промени в ЗСВ - чл. 16 ал. 1 и чл. 29

До приемането на сегашния ЗСВ /2007 г./, Висшият съдебен съвет не бе постоянно действащ орган. Членовете на съвета – съдии, прокурори и следователи, независимо дали избрани от Народното събрание или от органите на съдебната власт, осъществяваха функции на практикуващи магистрати и едновременно с това участваха в работата на този орган. Промените през 2007 г. доведоха до предсрочното прекратяване на мандата на заварения съвет, за да се формира нов, вече постоянно действащ. Работата на Висшия съдебен съвет обаче показа, че възприетото решение не е най-полезното за българската съдебна система. Реална е опасността за превръщане на постоянно действащия съвет в орган, който много бързо „скъсва” връзката си с магистратската общност и с реалните проблеми на съдилищата и прокуратурите. Постоянната работа на този колективен орган не е гаранция за навременни решения дори по най-наболелите за системата въпроси – достатъчно е да се припомни близо двегодишното забавяне на конкурсните процедури за повишаване и преместване. Настоящият модел на работа на Висшия съдебен съвет не може да се разглежда и като гаранция за неговата независимост, включително и на отделните негови членове. Затова определено по-ефективното решение е връщане към стария модел: не съвет с постоянно действащи членове, а съвет, състоящ се от лица, които не прекъсват упражняването на своята професионална дейност. Така членовете на Висшия съдебен съвет, които са съдии, прокурори или следователи, продължават да работят сред колегите си и имат далеч по-голяма отговорност пред тях за решенията на този орган. Обемът от правомощия по ЗСВ, които съветът осъществява, позволява безпроблемна работа именно по предлагания начин, а не като постоянно действащ орган. За реализирането на това предложение са нужни само промени в Закона за съдебната власт /основно чл. 16 ал. 1/. Конституцията на Република България не регламентира начин на работа на Висшия съдебен съвет /постоянно действащ или на сесии – заседания/. Такъв модел на функциониране на съвета логично води и до отмяната на чл. 29 ЗСВ относно получаваното възнаграждение и статута на изборните членове. Предлаганите изменения трябва да са в сила към момента на конституирането на новия Висш съдебен съвет и изтичането на мандата на сегашния.

Нови правила за избор на членове на Висшия съдебен съвет

Необходими действия: промени в ЗСВ – чл. 19 - чл. 23

Действащата сега уредба предвижда провеждане на този избор до 1 месец преди изтичане на мандата на изборните членове на ВСС. Предложения за кандидати се правят до 1 месец преди самия избор – от народните представители /за парламентарната квота/ и „от събранията по чл. 23 ал. 1 – 3” т. е. от общите делегатски събрания, отделни за съдиите и за прокурорите, както и от събранието на всички следователи. На практика, за избора от органите на съдебната власт, това означава по две поредни събрания на делегатите – съдии, на делегатите – прокурори и на следователите: първото – за издигане на кандидати /и само за това/, до 1 месец преди провеждане на избора /чл. 19 ал. 3 ЗСВ/ и второто: за избор /гласуване/, до 1 месец преди изтичане на мандата на изборните членове /чл. 19 ал. 1 ЗСВ/. Законът не предвижда каквато и да е форма на публично изслушване на издигнатите кандидати, нито представяне на вижданията им за бъдещата работа като членове на ВСС. Предвидено е само публикуване на предложенията на интернет – страниците на съответните институции /Народното събрание и Висшия съдебен съвет/, заедно с „кратка биография на кандидатите”. Описаните правила не гарантират действителната представителност на делегатите /един на 10 съдии или прокурори/. Сегашният ред за издигане на кандидатурите в органите на съдебната власт не дава възможност дори за лично представяне на предложените пред тези, които ще гласуват. При този ред, ако съответното събрание не приеме такива процедурни правила, е напълно възможно да бъде избран кандидат, за когото значителна част от делегатите не просто нямат представа за идеите му по отношение на проблемите на съдебната власт, но и не са го виждали лично, включително и на самото събрание.  

Предложенията за изменения в ЗСВ /чл. 19 – чл. 23/ са следните:

- събранието за избор на делегати по чл. 22 ЗСВ се провежда, когато на него присъстват повече от 2/3 /сега – „повече от половината”/ от лицата, които имат право да участват; при липса на кворум това събрание се провежда един час по-късно и се смята за редовно, само ако на него присъстват  повече от половината /сега – „една трета”/ от лицата, които имат право да участват;

- делегатите се избират при представителство един делегат на 5 души /сега – „един делегат на 10 души”/;

- предложения за кандидати за изборни членове от квотата на съдебната власт се правят на събранията за избор на делегати /само за следователите – на общо събрание на всички следователи/; право да направи предложение има всеки магистрат, участващ в такова събрание;

- предложения за кандидати за изборни членове от квотата на Народното събрание може да прави всеки народен представител;

- предложенията задължително съдържат мотиви за издигането на съответния кандидат;

- предложенията за избор на делегати от квотата на съдебната власт и от квотата на Народното събрание се правят до 2 месеца преди провеждането на избора;

- предложенията се оповестяват публично на следващия работен ден сред отправянето им на интернет – страниците на Висшия съдебен съвет, съответно на парламента; оповестяването включва: пълна професионална биография на кандидатите, автор на предложението за съответния кандидат и мотивите му за отправяне на това предложение;

- в 14-дневен срок от горното оповестяване, всеки кандидат /от квотата на съдебната власт и от квотата на Народното събрание/  представя концепция  за приоритетите в дейността си като член на ВСС, както и документи, че отговаря на изискванията на закона за такъв избор; 

- концепцията и документите се публикуват към биографичните данни и предложението по посочения по-горе начин; публикуват се и всички подадени от кандидата до този момент декларации по Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности и по Закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси; ако кандидатът е магистрат, на публично оповестяване подлежат също атестационните му формуляри, както и декларацията по чл. 195 ЗСВ; 

- изборът се провежда в срока по сега действащия чл. 19 ал. 1 ЗСВ – до 1 месец преди изтичане на мандата на изборните членове на ВСС;

- преди избора кандидатите за членове на ВСС, които се избират от Народното събрание, се изслушват на нарочно заседание на парламента; изслушването се предава публично;

- кандидатите за членове на ВСС, които се избират от органите на съдебната власт, се изслушват пред самите общи делегатските събрания на съдиите и на прокурорите /събранието на следователите/; изслушването се предава публично, като непосредствено след него се пристъпва към тайно гласуване по реда на чл. 24 ЗСВ;

- изслушването задължително включва лично представяне на кандидата и концепцията му, както и възможност за въпроси от народните представители /делегатите – участници в общото събрание за избор.

Единен за всички програмен продукт за случайно разпределение на делата

 Необходими действия: промени в ЗСВ – чл. 30 ал. 1 т. 16

Съобразно чл. 9 ал. 1 ЗСВ, разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор, чрез електронно разпределение. Самото електронно разпределение се осъществява чрез компютърни програми, създадени с такова предназначение. Понастоящем Висшият съдебен съвет е приел „Инструкция за организацията и реда за използване на програмните продукти за разпределение на делата в съдилищата на случаен принцип”, като е одобрил общо три програмни продукта за случайно разпределение /един от тях – „Law choice” е разработен и се предоставя на съдилищата от самия съвет/. Ние считаме, че е необходимо разпределението да се осъществява чрез единен за всички продукт, одобрен от ВСС. Това не е самоцелна „унификация” – единната компютърна програма предполага единни правила за ползване, начин за работа, архивиране на данните за разпределение за миналите периоди, както и засилена възможност за проверка и контрол. Единната за всички съдилища програма дава значително по-големи гаранции за честно разпределение и стриктно спазване на задължението по чл. 9 ЗСВ. Тя е предпоставка и за следваща стъпка напред – централизирани бази данни за разпределените дела и преписки, както и предаването им към компютърен архив, поддържан във ВСС, в реално време за всяко извършвано разпределение на дело или преписка. Така предложението ни касае законодателно уреждане на правомощие на Висшия съдебен съвет да „ одобрява задължителна за органите на съдебната власт програма за случаен подбор на делата и преписките чрез електронното им разпределение”. Най-удачно е такъв текст да се допълни в т. 16 на чл. 30 ал. 1 ЗСВ.

Конкурсите за повишаване в длъжност и преместване – поне два пъти в годината

Необходими действия: промени в ЗСВ – гл. 9, раздел IIа

Най-общо, сегашната процедура за повишаване или преместване включва обявяване на свободните длъжности в съдилищата, прокуратурите и следствените служби поотделно за всеки орган на съдебната власт и заемането им след конкурс, който се провежда чрез събеседване. Продължилият близо 2 години период, в който ВСС не упражняваше правомощията си по чл. 30 ал. 1 т. 4 ЗСВ по необявени пред магистратската общност причини, както и начина на провеждане на конкурсните процедури след това, разкриха ред недостатъци на законовата уредба. На практика се оказва, че и след изпълнение на задължението по чл. 188 ал. 1 ЗСВ от страна на административните ръководители, за ВСС не съществуват обвързващи задължения или срокове за обявяване на конкурси за незаетите щатове. Когато все пак това се прави, свободните длъжности се обявяват, но без връзка с конкретните нужди на съответния съд от наказателни, граждански или търговски съдии, а събеседването, поне по закон, не отчита „профила” на конкретния кандидат – материята, която той практикува. Действащата законова уредба на конкурсните процедури въобще не предвижда такова задължение. В същото време, в решение №10/2011 г. по к. д. № 6/2011 г. Конституционният съд ясно сочи, че „на законово ниво за относително дълъг период от време следва да бъдат уредени обществените отношения, свързани с критериите и реда за атестиране и оттам за кариерното израстване в съдебната власт”. Конкурсът е способ за такова израстване, а настоящата му уредба, освен че има описаните по-горе недостатъци, се състои от твърде общи правила. Минимално необходимите изменения  в закона, според нас включват:

- задължение за административните ръководители, при уведомяване на ВСС за свободните длъжности в съдилищата, да посочват и отделението, в което се числи незаетият щат или материята, която съдията ще практикува /наказателна, гражданска, търговска/, след предварително съгласуване на такова решение с общото събрание на съдиите от съответния съд;

- задължение за ВСС конкурсни процедури за повишаване и преместване да се осъществяват най-малко 2 пъти в годината, с точно определени в закона месеци на обявяване и провеждане през всяко полугодие, по примера на конкурсите за младши съдии и тези за първоначално назначаване - чл. 176 ЗСВ /например: „първият годишен конкурс се обявява през януари и се провежда през април, вторият годишен конкурс се обявява през юни и се провежда през октомври”/; такава уредба няма да позволи необосновано забавяне на назначенията и ще гарантира два пъти в годината равномерност на целия цикъл по освобождаване и заемане на свободните щатове; освен това тя позволява планиране на кадровите нужди на съдилищата, като в същото време дава ясни възможности за кадрово развитие;

- свободните длъжности да се обявяват на конкурс като длъжности за съдии, практикуващи съответна материя /съобразно предложението по чл. 188 ал. 1 ЗСВ/;

- ясно да се дефинира начинът на провеждане на конкурса – напр. писмен и устен изпит, характер на самия изпит /по съответен отрасъл - материя/, както и начинът за оценяване и класиране; детайлната уредба на конкурса за повишаване и преместване /като по чл. 184 ЗСВ/ е за предпочитане пред неопределеното „събеседване с кандидатите по практически въпроси, свързани с прилагането на законите” /чл. 192 ЗСВ/, при което на практика всяка комисия провежда конкурса по свои критерии, които не са еднакви за всички кандидати;

- конкурсът за всяко ниво /върховен съд, апелативен съд, окръжен съд и т. н/ и за всеки профил в рамките на това ниво /наказателен, граждански, търговски/ да се провежда само от една конкурсна комисия за това ниво т. е. премахване на сегашната възможност в чл. 183 ал. 1 ЗСВ  ВСС да състави и повече от една комисия – по този начин една комисия провежда изпита напр. на всички кандидати за обявените свободни длъжности „съдия в Апелативен съд” – наказателно отделение; една, а не няколко комисии – на всички кандидати за свободните длъжности „съдия в окръжен съд” – търговско отделение: резултатът е еднакви за всички критерии и начин на работа на изпитната комисия;

- членовете на конкурсните комисии да практикуват същата материя, като обявения профил на свободните длъжности, за които се провежда конкретната процедура.

Ограничаване на възможността за командироване на магистрати

Необходими действия: промени в ЗСВ – чл. 227 ал. 1 ЗСВ

Продължителното необявяване на конкурси и в резултат на това – съществуващите свободни щатове превърнаха командироването в своеобразен способ за преместване и повишаване. Безспорно, командироването на работа в друг съд е нужно за решаване на временни проблеми или помощ при значително натоварване. То обаче не следва да се превръща в начин за кадрово развитие и „трамплин” към бъдещо назначение. Сегашната практика изобилства с примери за съдии, назначени в съдилища извън столицата и командировани буквално в началото на трудовия си стаж в столичния град. Това създава трудности в съда, където е постоянната месторабота на командирования, а откровено има вредно въздействия и по отношение на самия него, защото на пръв поглед дава временно решение на битов или друг проблем, но то е в зависимост от становището и отношението на съответния административния ръководител /определящ кой и за какъв срок да бъде командирован/. Практиката командировката да заменя конкурса трябва да бъде прекратена. Начин за това е изменение в чл. 227 ал. 1 ЗСВ, с което да се премахне „безсрочното” командироване по предварително писмено съгласие на командирования, след изтичане на началния 3 – месечен срок: „Съдия, прокурор или следовател не може да бъде командирован повече от 3 месеца в една календарна година.” Ако този срок се прецени като прекомерно кратък, максимумът може да бъда „до 6 месеца”, като така срокът за командироване се обвързва с предложението по горе за провеждане поне на един конкурс за повишаване или преместване на полугодие.

Разглеждане на дисциплинарните дела на съдии, прокурори и следователи от Дисциплинарен съд, чийто членове не са членове на Висшия съдебен съвет, но се избират по същия ред от органите на съдебната власт

Необходими действия: промени в ЗСВ - гл. 16

 При сегашната уредба, в случаите по чл. 316 ЗСВ дисциплинарният състав се състои от трима членове на ВСС, определени чрез жребий. В същото време, предложение за образуване на дисциплинарно производство и налагане на наказание може да се прави и от не по-малко от 1/5 от членовете на съдебния съвет – т. е. на същия орган, който излъчва и членовете на състава, решаващ делото. В тези случаи ВСС е и органът, който налага дисциплинарните наказания – чл. 320 ал. 2 ЗСВ. Целта на предлаганите промени е избягване на това съчетаване на правомощия в един орган /образуване на дисциплинарно дело – излъчване на състав измежду своите членове – решение за налагане на наказание/, както и създаване на правила, по силата на които магистратската общност се „саморегулира”.

 Предлага се избор на Дисциплинарен съд. Той се състои от действащи съдии, прокурори и следователи, избрани само от органите на съдебната власт, по същия ред, по който се избират членовете на Висшия съдебен съвет от квотата на съдебната система /на същите събрания и със същия мандат - 5 г./. Членове на Дисциплинарния съд могат да бъдат магистрати с юридически стаж не по-малък от 12 години /чл. 164 ал. 7 ЗСВ/, притежаващи високи професионални и нравствени качества, на които не са налагани дисциплинарни наказания. Те продължават работата си като съдии, прокурори или следователи, а разглеждат и решават дисциплинарни дела на съответни заседания по тях, само при определянето им в това качество по конкретно такова дело. При тази нова процедура, след съответно предложение за образуване на дисциплинарно производство, ВСС или председателят на Дисциплинарния съд чрез жребий  определят измежду членовете на този съд тричленен дисциплинарен състав за всяко дело. Ако привлеченият към дисциплинарна отговорност е съдия, членове на състава могат да бъдат само съдии, а при привлеченият към отговорност е прокурор или следовател – само прокурори и следователи. След провеждане на заседания и събиране на доказателства, ако приеме, че е налице нарушение, така формираният дисциплинарен състав постановява решение, с което предлага на Висшия съдебен съвет да наложи наказанията понижаване или освобождаване от длъжност /с оглед разпоредбата на чл. 130 ал. 6 т. 2 от Конституцията/ или сам налага наказание измежду останалите /по-леките/ дисциплинарни санкции. Ако приеме, че нарушение не е извършено, съставът на Дисциплинарния съд оправдава лицето. Предлаганите промени не премахват възможността административният ръководител да налага двете най-леки дисциплинарни наказания /забележка и порицание/. За председателите на районни съдилища обаче следва да се предвиди правомощие да налагат тези наказания по отношение на държавните съдебни изпълнители и на съдиите по вписванията /сега те разполагат с тази възможност само за районните съдии/.

2. ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА КЛАСИФИЦИРАНАТА ИНФОРМАЦИЯ

 Данните, получени в резултат на използване на специални разузнавателни средства да не са класифицирана информация в съдебното производство по наказателни дела – дела „при открити врати”

Необходими действия: приемане на второ четене на Законопроект за изменение и допълнение на ЗЗКИ от 02.02.2011 г., в частта му относно чл. 25 – Приложение № 1, раздел II, т. 8

Основна цел на предлаганите промени е отпадане на съществуващото сега задължение на съда /чл. 263 ал. 1 НПК, чл. 25 ЗЗКИ/ за разглеждане на наказателните дела при закрити врати винаги, когато по тях като доказателства се ползват данни, получени чрез специални разузнавателни средства /СРС/. Съгласно първата норма „Разглеждането на делото или на отделни съдопроизводствени действия става при закрити врати, когато това се налага за запазване на държавната тайна...”. Приложение № 1 към чл. 25 ЗЗКИ определя категориите информация, подлежаща на класифициране като държавна тайна, като според раздел II т. 8 такова качество имат и „данни, получени в резултат на използване на СРС и данни относно контролирането на покупки и тайни наблюдавани пратки”. Така понастоящем винаги съдебните състави са длъжни да разглеждат наказателните дела при закрити врати, когато по тях е представена доказателствена информация, получена чрез прилагане на СРС. Самите веществени доказателствени средства съдържат данни относно факти - като всички други доказателства, които се ползват в наказателния процес. Техническите способи за получаването на тези данни следва останат тайни /класифицирана информация – раздел II т. 6 на Приложение № 1/, но няма основание за това, тайна да бъдат и самите данни. Разглеждането на делата при закрити врати среща и негативно отношение от обществото, а нарушава и основен принцип на наказателния процес – публичността на съдебното производство /чл. 20 НПК/. Предлаганите промени не премахват изобщо качеството „държавна тайна” на информацията по т. 8 от раздел II на Приложение № 1 към чл. 25 ЗЗКИ, а предвиждат, че данните нямат това качество в наказателното производство, и то само в неговата съдебна фаза. Така се осигурява, от една страна, защита на информацията, получена при законосъобразно прилагане на СРС за цели извън тези по НПК /напр. за защита на националната сигурност/, както и защитата й в досъдебното производство, където принципът на публичност не действа. От друга страна, се осигурява публично разглеждане на наказателните дела в съдилищата, независимо от това, че част от доказателствата по тях може да са събрани по реда на ЗСРС. В същото време като цяло държавната тайна е защитена – съдът няма да разглежда дела с информация, придобита чрез СРС при закрити врати, но ако самата информация съдържа сведения, които са държавна тайна на друго основание /напр. относно отбраната на страната и т. н./, ще е задължен да приложи чл. 263 ал. 1 НПК. Точно тези мотиви са отразени в Законопроект за изменение и допълнение на ЗЗКИ, внесен в Народното събрание на 02.02.2011 г. и вече приет по принцип – на първо четене. Ние считаме, че той следва да бъде приет окончателно, в частта му, в която се предлага следното изменение в закона: „в т. 8 от раздел II на Приложение № 1 към чл. 25 ЗЗКИ, накрая се добавя: „с изключение на случаите, когато те /данните, получени чрез СРС/ се ползват в съдебното производство по наказателни дела”. Предлаганите в законопроекта изменения в т. 6 не са необходими, защото защитата на информацията относно използваните технически средства и способи при прилагане на СРС не следва да отпада.

3. ЗАКОН ЗА СПЕЦИАЛНИТЕ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ СРЕДСТВА

Гаранции за защита правата на гражданите и контрол на ефективността на разрешените специални разузнавателни средства

Необходими действия: промени в ЗСРС

Считаме, че необходимите промени в закона трябва да способстват за едновременното реализиране на всяка от следните цели: ясни гаранции за защита правата на гражданите при използване на СРС и в същото време – стриктно регламентирани условия за приложимост на тези способи, и то само когато „необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин”. 

Предлаганите изменения касаят:

- задължение за органите по чл. 13 ЗСРС да представят за запознаване, при съответно искане от съдията, и допълнителни данни в подкрепа на искането за разрешаване на използването на СРС /материалите по оперативни дела или по досъдебни производства/;

- отделна процедура за случаите, когато СРС се ползват за защита на националната сигурност /чл. 4 и чл. 12 ал. 1 т. 3 ЗСРС/ - на първо място: ограничаване кръга на органите, които имат право  да отправят такива искания само до главния прокурор, председателя на ДАНС, директора на Националната разузнавателна служба и ръководителя на служба „Военна информация” при министъра на отбраната или изрично оправомощени техни  заместници; за останалите заявители по чл. 13 ЗСРС следва да има изрична забрана да претендират използване на СРС за целите по чл. 12 ал. 1 т. 3 от закона – за тях остават само хипотезите, свързани с предотвратяване и разкриване на престъпления; на второ място – възможност при защита на националната сигурност СРС да се прилагат за срок, по-дълъг от този в останалите случаи;

- промяна в процедурата по продължаване на срока на прилагане на СРС. Съгласно чл. 21 ЗСРС, този срок е до 2 месеца, като при необходимост може да бъде продължен с още 4 месеца т. е. до общо 6 месеца. Възможно решение е съкращаване на сроковете – например на първоначални 2 месеца, с възможност за удължаване, но само за още 2 месеца. Такова ограничаване, макар на пръв поглед да създава баланс между нуждите на разследването и намесата в личния живот, може да се окаже пречка, особено за разкриване и предотвратяване на усложнена престъпна дейност. В същото време, безспорно половин година е значителен период, който крие и заплаха от необосновано и в крайна сметка безрезултатно използване на оперативни способи и технически средства.  Общият ни извод е, че проблемът не е в регламентирания в закона размер на срока на прилагане на СРС, а в липсата на контрол по отношение на тяхната ефективност. Така, предложението е сегашната разпоредба на чл. 22 ал. 1 ЗСРС да се запази и първоначално СРС да се разрешават за срок до два месеца. След това, при нужда от продължаване на експлоатацията до максимума от 6 месеца, искане за такова продължение да се прави ежемесечно пред органа по чл. 15 ал. 1 ЗСРС. При всяко такова искане пред съдията следва да бъде установен „прогрес в разследването” т. е. реални резултати от продължаващото прилагане на СРС. При наличие на такива резултати и установена действителна нужда, продължение се разрешава, за месец, до посочения по-горе общ максимален срок /6 месеца/. При липса на „прогрес в разследването”, разрешението за използване на СРС се прекратява;

- регламентиране на хипотезата, при която СРС се прилагат по отношение на свидетел, за разкриване на престъпление от категорията на тези по чл. 172 ал. 2 НПК, с негово съгласие /като по чл. 12 ал. 2 ЗСРС/, но без това лице да е непременно пострадал, да има статута на защитен свидетел по чл. 123 НПК или да съществува необходимост за опазване на живота или имуществото му. Най-масовият пример е разрешаване на подслушване чрез технически средства, „носени” от свидетел, подслушване на телефона му или белязване на пари, за да се съберат данни за престъпната дейност на друго лице /напр. при комуникация на извършителя със свидетеля/. Сегашната уредба /чл. 12 ал. 2 ЗСРС, чл. 123 ал. 7 НПК, чл. 173 ал. 5 НПК/ определено е недостатъчна за създаване на ясна нормативна основа за събиране на доказателства по този начин. Следва да се предвиди, че „за разследване на престъпленията по чл. 172 ал. 2 НПК, СРС могат да се използват и по отношение на свидетел, който е дал писмено съгласие за това, с цел установяване престъпната дейност на друго лице”;

- увеличаване на контролните правомощия и капацитета на парламентарната комисия по чл. 34б ЗСРС;

- въвеждане на Единен регистър за специалните разузнавателни средства, с данни за разрешените, прилагани и прекратени СРС на територията на цялата страна; регистърът да се съхранява от орган, различен от тези, които могат да отправят искания за разрешаване на СРС /напр. ДКСИ/.

Изменения в ЗСРС като предлаганите водят и до съответни на тях промени в НПК /глава 14, раздел 8/.

4. ПРОЦЕСУАЛНИ ЗАКОНИ /НПК, ГПК/

Увеличаване на възможностите за използване на видеоконферентна връзка

Необходими действия: промени в НПК – гл. 35, промени в ГПК

Предложенията касаят разширяване на регламентираните възможности за използване на видеоконферентна връзка:

- в някои производствата във връзка с изпълнение на наказанията  /глава 35 НПК/, както и в тези по ЗИНЗС – по отношение на участващите в тези производства лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода и така провеждане на съдебните заседания по тях без пряко конвоиране  в съдебните сгради, чрез видеоконференция „съд – място за лишаване от свобода”;

- в гражданския процес: хипотези на разпит на свидетели и вещи лица.

II. УПРАВЛЕНИЕ НА СЪДЕБНАТА СИСТЕМА

1. Оптимизиране структурата на съдебната власт – нова „съдебна география”

Необходими действия: решения на ВСС по чл. 30 ал. 1 т. 2, т. 3 и т. 3а, както и по чл. 194 ЗСВ

Една от основните причини за проблемите в работата на съдебните органи в България е неравномерната им натовареност с дела. Именно в резултат на нея в много случаи правосъдието е бавно и това поражда оправдано обществено недоволство. Неравномерната натовареност на съдии, прокурори и следователи е следствие от неравномерното разпределение на самите съдилища и прокуратури на територията на страната, от различното им осигуряване с кадри /магистрати и съдебни служители/, а и от неравностойната им обезпеченост със сгради и техника. При това положение, дори ежегодно увеличаване на средствата за бюджета на съдебната власт не може да породи видим положителен ефект. Според публикуваните досега официалните данни на Висшия съдебен съвет, действителната средна натовареност на съдилищата в Република България за първото полугодие на 2011 г. е, както следва:

- на апелативните съдилища: средно по 9,43 дела на месец на съдия за разглеждане и по 7,66 свършени дела на месец от съдия; тези показатели за Военно – апелативния съд са съответно 2,27 дела и 1,88 дела;

- на окръжните съдилища: средно по 12,45 дела за разглеждане на месец на съдия и по 9,56 свършени дела на месец от съдия;

- на военните съдилища: средно по 5,95 дела за разглеждане на съдия на месец и по 5,41 свършени дела от съдия на месец /за два военни съда в страната тези данни са съответно по 3,87 и 3,60 дела и по 2,00 и 1,79 дела/;

- на районните съдилища в областните центрове: средно по 59,33 дела за разглеждане на съдия на месец и по 49,00 свършени от съдия на месец;

- на районните съдилища извън областните центрове: средно по 46,01 дела за разглеждане на съдия на месец и по 37,63 свършени от съдия на месец

- на административните съдилища: средно по 19,38 дела на съдия на месец за разглеждане и по 13,50 свършени дела от съдия на месец.

Статистическите данни показват голяма неравномерност в натоварването както между видовете съдилища /напр. военни и окръжни/, така и вътрешна неравномерност в рамките на отделните групи /напр. между отделни районни съдилища/. Ясно е, че данните за прокуратурите в страната са отражение на тези за съдилищата. В същото време, неравномерна е и кадровата осигуреност, като в много звена на съдебната система наличните щатове реално не са съответни на действителното натоварване. Така средното съотношение служители/съдии за апелативните съдилища е в размер на 1,51, за окръжните съдилища – 1,88, за военните съдилища – 3,10, за районните съдилища в областните центрове – 2,81, за районните съдилища извън областните центрове – 3,86 и за административните съдилища – 3,47. До настоящия момент решен